Аз съм баща на три деца. От ученик съм пленен от технологиите, защитих докторат по информатика и мислех, че ще прекарам живота си в науката. Реших обаче да се посветя на онова, което ме прави най-щастлив: децата ми.
Децата ми обичаха таблетите. Стигнах дотам, че забраних технологиите вкъщи, но срещнах съпротива. „Не отровата, а дозата прави отровата“, е казал Парацелз. Тогава ми хрумна да направя дигитална игра, която да пленява децата по същия силен начин, но вместо да ги затваря в себе си, да ги кара да говорят помежду си и да играят в екип. Потърсих художник и така срещнах Ива Груева.
През 2017 г. големият ми син, Тео, тръгна в първи клас в 120 ОУ в София. Беше част от чудесна паралелка със страхотни деца, но те още не се познаваха, имаха конфликти, играеха на групички, а някои оставаха сами. Затова реших да направя игра за техния клас като подарък за Коледа, която да ги сближи и да им даде възможност да упражняват социалните си умения.
Играта се прие изключително добре и само за няколко дни се превърнах в звезда в училище. Ученици и учители ме спираха и питаха кога ще играя пак с тях. С Ива направихме още няколко игри, а учителите започнаха да споделят, че те учат децата на кооперативност, емпатия и толерантност. И докато течеше една от многобройните игри, едно дете каза ентусиазирано: „Дали съществото няма да се пукне?“. Така се родиха Пукльовците.
Всичко можеше да приключи с онзи прототип през зимата на 2017–2018 г., ако не беше едно проучване, което учителите споделиха с нас. Изследването PISA от 2015 г. показва, че почти половината от 15-годишните в България нямат базови умения за съвместно решаване на проблеми. Учителите ни помолиха да не спираме. И не спряхме.
— Ставрос Ставру
